Любими цитати от любими книги: Реймънд Чандлър - "Дългото сбогуване"

Реймънд Чандлър написва едни от най-добрите криминалета изобщо, а неговият Филип Марлоу е легендарен персонаж, който няма нужда от представяне. Изчел съм всичко от автора, но "Дългото сбогуване" за мен е най-добрият му роман.
Няма начин с няколко откъса и цитата да придобиете пълна представа, така че ако не сте чели книгата - прочетете я. Ако сте, просто си припомнете някои блестящи моменти.

"В затвора човек напълно се обезличава. Превръща се в дребен проблем за решаване, няколко отметки в докладите. Никой не го интересува дали е обичан, или мразен, как изглежда, как е живял. Никой няма отношение към него, освен ако не създаде грижи. Никой не го обижда. От него само се иска без много шум да си заеме мястото в определената килия и да кротува там. Няма срещу какво да риташ, нищо не те вбесява. Надзирателите се кротки хора, никаква враждебност, никакъв садизъм. Всички тия глупости, дето ги пишат — че затворниците викали и крещели, блъскали по решетките, тракали по тях с лъжиците си, а пазачите тичали да ги умиротворяват с палки — всичко това се случва само в големите затвори. Хубавият пандиз е едно от най-тихите места в света. Ако се разходиш покрай килиите среднощ и вземеш да надничаш през решетките, ще видиш я завита в кафяво одеяло купчина, я кичур коса или две очи, вперени в нищото. Може да чуеш хъркане. Понякога, но много рядко, може да присъствуваш на нечий кошмар. Животът в затвора е спрял без цел и без смисъл. А в друга килия ще видиш някой, който не може да спи и дори не се опитва да заспи. Седи на ръба на леглото и нищо не върши. Гледа те, а може и да не те гледа. Ти го гледаш. Нищо не казва, и ти нищо не казваш. Няма какво, да си кажете."

"После отидох на кино, на късна прожекция. Нищо не разбрах. Почти не виждах какво става на екрана. Само шум и лица в едър план. Като се прибрах, наредих на дъската за шах една безкрайно скучна партия по Рай Лопес, но и от нея нищо не разбрах. Затова си легнах.
Ала не заспах. В три часа станах, взех да се разхождам напред-назад и си пуснах концерт за цигулка от Хачатурян, който ми звучеше като фабричен шум. Изругах на глас и спрях плочата."

"Има блондинки и блондинки, пък и думата вече много се изтърка. Те всички си имат своите хубави страни освен може би изрусените до бяло, които са толкова блондинки, колкото и населението на Централна Африка, а пък по отношение на характера са меки като павета. Има дребни, миловидни блондинки, които гукат и чуруликат, и други — едри като статуи, които набързо те поставят на мястото ти с леденосиния си поглед. Или да вземем блондинката, дето те поглежда морно изпод мигли, мирише на хубаво, увисва ти се на ръката, а като я заведеш у дома, винаги е много, много уморена. Тя вдига, длан към челото си с такъв един безпомощен жест, ах, това ужасно главоболие, и на теб ти идва да я фраснеш, но все пак си доволен, че научаваш за главоболието, преди да си вложил в нея излишно много време, пари и надежди. А и номерът с главоболието е класически — оръжие, което никога не се изхабява и е не по-малко смъртоносно от камата на наемен убиец или отровата на Лукреция Борджия.
Или сърдечната, винаги навита и пиеща като смок блондинка, на която не й пука как е облечена, стига да е визон, и къде ще я заведеш, стига да е в първокласно заведение с реки от сухо шампанско. Има освен това дребни наперени блондинки, които са ти добро другарче, много държат да платят своята част от сметката, винаги са лъчезарни и разумни, тренират джудо от деца и могат да метнат през рамо някой шофьор на камион, без това да попречи на основното им занимание в момента. Има и едни бледи, бледи блондинки, болни от анемия — не смъртоносна, но все пак неизлечима. Те са много отпуснати, движат се като сенки, едва-едва отварят уста и не можеш ги разбра какво представляват, първо, защото не изпитваш никакво желание, и, второ, защото все четат я „Опустошената земя“[1], я Данте, Кафка или Киркегард в оригинал. Такава една блондинка обожава музиката и като отидете на концерт на Нюйоркската филхармония, тя ви информира коя от шестте виоли изостава с четвърт такт. Тосканини също познавал, така че с нея стават двама.
И най-накрая има разкошни парчета като за изложба, които надживяват трима главатари на гангстерски шайки, женят се за двама-трима милионери, прибират при разводите по милион на глава и накрая притежават бледорозова вила на Антилските острови, „Алфа-Ромео“ за градско ползуване с двама шофьори и цяла свита от поизвехтели аристократи, с които се държат мило и разсеяно, както застарял херцог пожелава лека нощ на иконома си."

"Прибрах се у дома, включих телевизора и погледах малко бокс. Хич не ги биваше — балетмайстори. Мястото им бе в трупата на Артър Мъри. Само подскачаха нагоре-надолу и размахваха ръкавици. Нито един от тях нямаше да събуди с удар задрямалата си стара баба. Тълпата ги освиркваше, а съдията постоянно пляскаше с ръце и ги подканяше към активна игра, но те продължаваха да подскачат и едва-едва да посягат. Превключих на друг канал и попаднах на някакъв криминален филм. Действието се развиваше в дрешник, актьорите бяха прекалено познати, уморени и грозни, а диалогът толкова скован, че ме хвана срам. Полицаят имаше прислужник негър за внасяне на комична нотка, но и това бе излишно — той самият беше достатъчно комичен. А от рекламите направо ми се доповръща."

На другата сутрин станах късно като награда за големия хонорар, спечелен предишната вечер. Изпих едно кафе в повече, изпуших една цигара в повече, изядох парче пушен бекон в повече и за стотен път се заклех никога вече да не използувам електрическата самобръсначка. Така че денят започна както винаги. В кантората пристигнах към десет часа, прибрах нахвърляната поща, разрязах пликовете и ги оставих на бюрото. Отворих широко прозорците, за да проветря миризмата на прах и вехто, насъбрала се през нощта и наслоена в застоялия въздух, в ъглите на стаята, в цепките на щорите. В единия край на бюрото се бе проснал мъртъв молец. По дървената рамка на прозореца едва-едва пъплеше изнемощяла пчела и бръмчеше уморено, сякаш разбрала, че всичко е безполезно, че с нея е свършено, че си е изпяла песента и никога вече няма да се прибере в родния кошер.
Имах предчувствието, че денят ще бъде от най-напрегнатите. Всеки има такива дни. Дни, когато при теб се дотъркулват само петите колела — несретници, които те занимават с проблемите си; катерички, които не могат да открият орехите си; техници, на които им е останало едно зъбчато колело в повече."

"Тя затвори и аз извадих шахматната дъска. Напълних една лула, подредих фигурите като за парад и минах на проверка да видя дали всички са избръснати и със зашити копчета, след което изиграх шампионска среща между Горчаков и Менинкин — равен мач на седемдесет и втория ход — ненадминат образец за това, как непобедимата сила се сблъсква с непреодолима преграда: битка без оръжие, война без кръвопролитие и най-сложното прахосване на човешка изобретателност, което може да се срещне извън стените на някоя рекламна агенция."

"Една седмица мина без произшествия. Работех си както винаги, само дето нямаше работа."

"Сутрин обикновено не пия. Климатът в Южна Калифорния е прекалено мек за това. Обмяната на веществата е забавена. Но този път си налях в една висока чаша, сложих лед, седнах във фотьойла с разкопчана риза, заразлиствах едно списание и прочетох един идиотски разказ за някакъв тип, който имал два живота, и двама психоаналитици — единият човек, а другият някакво насекомо в кошер. Той ходеше ту при единия, ту при другия и, общо взето, разказът беше много шантав, но забавен — по един такъв, по-особен начин. Пиех внимателно, глътка по глътка, и чаках."

"На единия от завоите оградите на две от именията се срещаха до самия път. Тук бе паркираната тъмнозелена кола на шерифа. От нея слезе един помощник-шериф и вдигна ръка. Спрях. Той дойде и надникна през прозорчето.
Може ли да ви видя шофьорската книжка?
Извадих портфейла си и му го подадох отворен.
Само книжката, ако обичате. Не ми е разрешено да докосвам портфейла ви.
Извадих я и му я подадох.
Какво се е случило?
Той хвърли поглед вътре в колата и ми върна книжката.
Нищо. Най-обикновена проверка. Извинете за безпокойството.
Махна ми да продължа и се върна в паркираната кола. Типично по полицейски. Никога няма да ти кажат защо вършат това или онова. По този начин прикриват факта, че и на тях самите не им е ясно."

"Дулото на пистолета не ме изпусна за миг, докато я вадех и бършех кръвта от лицето си.
Някакво си жалко ченге — бавно продължи Менендес — си въобразило, че може да ме прави на маймуна. Че може да ме прави за смях — мен, Менендес. В същност би трябвало да ти тегля ножа, нищожество. Да те нарежа на малки мръвчици.
Ленъкс е бил твой приятел — започнах аз, без да изпускам погледа му от очи. — И той умря. Заровиха го като куче, без дори да сложат името му над бунището, където са го погребали. А аз направих нещо — съвсем малко — да докажа, че е бил невинен. И това ти смачка фасона? Той ти спасил живота и изгуби собствения си, но какво е това за теб? За теб единствено има значение да се дуеш и да се правиш на голяма клечка. Защото не ти пука ни най-малко за когото и да било освен за самия себе си. Ти не си голям — само устата ти е голяма.
Лицето му замръзна и той замахна да ме удари, този път с всичка сила. Ръката му не беше завършила замаха, когато пристъпих леко напред и го ритнах в стомаха.
Без да се замисля, без да си правя планове, без да изчислявам шансовете си и дали изобщо имам такива. Просто ми писна да слушам лая му, болеше ме, кървях, а може и да се бях скапал от ударите в главата."

Коментари

Популярни публикации от този блог

Logan (2017)

"The Mummy" с нов трейлър